Tactus.1

Част 1

Поръчай
Tactus.1 - Част 1

Tactus.1 - Част 1

Разказ с КАУЗА! Прочети го БЕЗПЛАТНО тук!

 

Книгата ''Докосване'' е написана и издадена, за да подтикне Читателя към две от най-осмислящите го

постъпки - да Чете и да Дарява!

Може да разберете как да помогнете в края на разказа.

Благодаря Ви ,Читатели!

 

Tactus.1

 

Най-после постигна житейската хармония, към която се бе стремила цял живот. Нов уютен дом. Сигурна работа. Мъж, когото обичаше и който я боготвореше. С когото вярваше, че ще остареят заедно. Оставаше само едно дете, за да се превърнат в прекрасно семейство. И бременността не закъсня.

Радостта им беше безгранична. Всяко приготовление за голямото събитие, всяко движение на бебето, всяко изследване ги сближаваха още повече и умножаваха щастието им. Бяха приказни дни.

Водата в кафеварката завря. Деница стана от дивана с доволна усмивка и се запъти към сутрешната си порция бодрост. Изведнъж нещо дълбоко долу я преряза. Бебето! Господи, бебето! Тя спря. Издиша шумно. Паниката обзе тялото ѝ и тя едва успя да си поеме дъх. Сложи ръце на корема си, който сякаш бе натежал още повече. Беше в началото на седмия месец. Бавно, стъпка по стъпка се добра до мобилния и се обади на Кръстьо. От кухнята се носеше миризма на загоряло кафе. Болката и притеснението бяха толкова силни, че почти загуби съзнание.

По пътя към болницата шофираше Петко, девер ѝ. Кръстьо седеше до нея на задната седалка и се опитваше да ѝ вдъхне кураж. Пътуването ѝ се видя безсмислено и безкрайно. Какъв беше смисълът да живее, ако бе наранила бебето?

Не помнеше как я бяха приели в болницата, как я бяха подготвили за процедурата, как я бяха вкарали в родилната зала. Болничните светлини я заслепяваха, над нея се бяха надвесили лица с маски. Кръстьо стискаше ръката ѝ. Чуваше гласа му, който повтаряше като заклинание:

– Давай, Дени! Всичко ще бъде наред!

Друг глас, непознат, женски, успяваше да я води през болката:

– Хайде, момиче, напъвай! Бори се! Това е твоето дете! Напъвай! Точно така. Хайде, още веднъж!

Струваше ѝ се, че плува между реалното и нереалното. Изстискваше последните си физически сили, за да даде живот на своята рожба. Цялото ѝ тяло пулсираше.

Изведнъж почувства облекчение. Бебето се бе родило. Чакаше да чуе плача му. Щеше да заплаче, нали? Кръстьо продължаваше да стиска ръката ѝ. Женският глас продължаваше да я води, докато се отдели плацентата. Защо не чу плача на бебето? Бебето се беше родило, значи трябваше да е живо. Бебето беше добре, нали?

Искаше да попита Кръстьо и жената, която водеше раждането. Те щяха да ѝ кажат истината. Но от устата ѝ излезе само един отчаян вик, преди да потъне в дебрите на съня.

Обгръщаше я меко приятно спокойствие. Беше малко момиченце, което се канеше да се спусне по пързалката. Долу я чакаше нейното семейство – Кръстьо и детето, нейното щастие. Нещо я задържаше на платформата горе. Чувстваше се раздвоена, но щастлива. Усмихна се на Кръстьо, после се огледа. Наоколо нямаше никого, макар някакво невидимо присъствие да ѝ нашепваше: „Остани, остани, остани…“. Тя се спусна бързо и въодушевено надолу. От платформата над главата си чу непознат глас: „Мъртво е. Пращайте го към патологията“. Стисна с две ръце ръба на пързалката и се опита да спре спускането. Не успя. Искаше да се върне горе, да разбере кой трябваше да бъде изпратен в патологията, но полетът ѝ надолу бе необратим. Кръстьо и бебето я чакаха долу и я притегляха със своето щастие. Щастие беше, нали? Бебето бе добре…

Акушерката потърси плик, в който да пъхне безжизненото телце. Бяха свършили. Беше им третото мъртвородено за деня. В такива дни мразеше професията си. Успя да изрови един дефектен от шкафа с консумативите. Уви трупчето в него, залепи стикера с номера и името на майката върху надписа „Биологичен отпадък“, сложи го в метално легенче и със спокойни крачки го понесе към патолозите, които щяха да го изгорят.

Деница рязко пое въздух и излезе от упойката. Надигна се. Беше в болница. В стаята имаше пет-шест легла, на които спяха непознати жени. Цялото ѝ тяло се раздираше от болка. Не усещаше движенията на бебето. Бебето! Добре ли беше бебето? Изведнъж си спомни – беше родила. Къде беше бебето? Беше недоносено. Сигурно беше в кувьоз. Къде бяха кувьозите? Слава богу, не я бяха включили към системи или монитори. Значи можеше да стане и да потърси бебето. Изправи се с мъка. Причерня ѝ, сигурно от кръвозагубата, но майчинският инстинкт надделя и Деница започна да прави крачка след крачка към вратата на стаята. Изведнъж краката ѝ се подкосиха и тя се свлече на хладния под. Сълзи от безсилие обляха лицето ѝ.

– Искам си детето, мамка му, изкрещя тя и запълзя по корем към изхода.

Нещо мокро се стичаше по бедрата ѝ, но нямаше време и сили да му обърне внимание.

Заветната врата се отвори. През нея надникна изпитото лице на Кръстьо. Под очите му имаше тъмни сенки. Ризата му беше смачкана. Младият мъж забеляза жена си и се спусна към нея.

– Петко, извикай помощ! Бързо! – развика се той, вдигна Деница и я положи на болничното легло.

– Къде е бебето ми? – проплака измъчената жена. – Дайте ми да го прегърна! Кръстьо, трябва да намериш бебето.

– Моля, успокойте се и легнете – нареди току-що влязлата акушерка, същата, която бе класифицирала мъртвороденото като биологичен отпадък. След нея вървеше Петко, блед и притеснен. – Всичко ще бъде наред. Млади хора сте, ще си направите друго бебе. Къде са ви превързочните материали?

– Какво друго бебе? Къде ми е детето? – започна да буйства Деница. Кръстьо се опитваше да я задържи в леглото. – Защо не ми го давате?

– Сега ще ви сложа една инжекция и ще се почувствате по-добре – каза с хладен тон акушерката.

– Не искам инжекция. Искам си бебето – настояваше Деница.

– Инжекцията ще ви помогне да поспите. Когато се събудите, хормоните ви ще са се нормализирали и ще ви бъде по-лесно да приемете загубата.

Тогава Деница разбра. Бебето не беше оцеляло. Беше го убила.

– Искам да се сбогувам със своето дете – тихо и спокойно каза тя. – Моля, донесете ми го.

– Съжалявам, госпожо, няма как да стане – вдигна рамена акушерката. – По закон, ако дете почине в при раждането, то се изгаря след аутопсия. Нямаме практика да носим мъртвородените при родилките. А и като жена на жена мога да ви кажа, че така ще се възстановите по-бързо.

– Искате да кажете, че моето дете е ваша собственост? – намеси се Кръстьо с възмущение.

– Мъртвородено – подчерта без грам съчувствие акушерката.

– Нееее – изхлипа младата жена и зарови лице във възглавницата.

– Моля, излезте от стаята и ни оставете сами – решително каза Кръстьо. – И ти също, брат ми.

Акушерката и Петко бързо напуснаха стаята.

Кръстьо приседна на леглото и прегърна Деница. Тя се сгуши в него и го попита:

– Обичаш ли ме?

– Да! Безкрайно много.

– Вярваш ли ми?

– Разбира се, мила. До теб съм.

– Тогава трябва да направиш нещо за мен. За нас. – Деница се отдръпна леко и погледна мъжа си в очите. Гласът ѝ трепереше, но тя успяваше да сдържи сълзите си – Това дете е наше. То е плод на нашата любов. Никой, ама никой не може да ни отнеме правото да го посрещнем в света и после да се сбогуваме с него, нали така?

– Така е, мила – потвърди разчувствано Кръстьо.

– Тогава намери начин да видим детето и да се погрижим за него.

Мъжът я погледна решително и кимна в знак на съгласие.

Десет минути по-късно Петко удари с юмрук противопожарната аларма на етажа.

 

Дочети БЕЗПЛАТНО този разказ след регистрация с email*

...

Дочети БЕЗПЛАТНО този разказ след регистрация с email*
Сподели Остави отзив Поръчай

*СПОДЕЛИ този разказ и ние ще дарим 0,01лв. за Каузата
*Остави мнение за разказа и ние ще дарим 0,10лв. за Каузата
*Поръчай книгата ни и 100% от стойността й ще бъдат дарени за Каузата